Горският магьосник

Живял той там далеч, скрит от хорски погледи, сред дървета и храсталак – горският магьосник. В селата се носела мълва, че можел той да бъде невидим, само сянка в тъмнината или пък през птичите очи да гледа и чужди мисли да чете. Владеел езици странни и симоволи тайни чертаел, имал сила, имал знание. Пари не го блазнели, той можел да създава и разрушава реалността. Магьосникът знаел, още, билки от горите и полята да събира и с тях цяр и отрова да прави. Идвали скришом да се допитват до него, както прости хора от селата, така и крале и царедворци от палата. Всеки с неговата болежка и проблеми, търсели ту лек, ту отрова, търсели магии и проклятие или защита от тъмни сили. Бил страхопочитан, магьосникът, но и презиран. Колкото хора бил спасил, толкова бил уморил. За него отдавана нямало разлика между добро и зло, цяр и отрова, смърт и живот, всичко му било едно – безразличо. За него всичко било игра, на която той знаел правилата и виждал светът твърде отвисоко и надсмивал се на хорската слепота. Пленен бил от магията в магията. Да бъде могъш, да владее невидимият свят, това му била едничка цел. И ето магията и знанието станали самоцел, а не инструмент. В плен на невидимият свят, необятността на измеренията, в които се разхождал, като в свой дом, всичко това го примамвало и очаровало.

Скоро човешкия свят с неговите ограничение, съвсем му дотегнал и омръзнал. Спрял да приема хора, не искал нито да лекува, нито да разболява. Бродел из ефира на безкрая, стигнал всяко кътче на вселената със своята мисъл и видял празнотата, видял излюзията, разбрал, че видимото и невидимото нямат разлика, те са илюзия, той самият е илюзия. Прозрението, че няма разлика между нищо, го накарало за първви път да се почувства цял, без предел, без граница …

И върнал се той в своето тяло и любов за първи път бликнала от сърцето му. Любов към всичко, което Е, защото знаел – няма разлика, знаел го със сърцето си, то било най-сетне истински отворено за всички и всичко и струяла безгранична любов. Отворил вратите на горската си обител отново .

„За какво ми е била всичката тази сила, знание, способности, когата не съм имал любовта, любовта, тя е ..”

И лекувал и се грижел за хората с любов и мъдрост до сетният си миг, знаейки че лекува и се грижи за себе си. И вместо предишният страх и презрение, сега в очите на хората се отразявала само любовта, любовта която бил самия той.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *