Випассана – пътуване към себе си, част 1

Лятото може за някои още да не е свършило, но реших за мен да приключи преди десет дни. Отначало, признавам, съжалих, че трябва да свършва. Беше слънчево лято с много емоции и нови запознанства. Успях доволно да се помотая и по морето, и по баирите, и по язовирите, но последните десет дни бяха много важни и разтърсващи. Доброволно се подложих на тази “операция на съзнанието”, наречена випассана медитация.

Аз от време на време се подлагам на такива операции (под вид на разнообразни медитации) и ако мислех, че съм минала през някоя тежка, много се лъжех. Нищо не са били в сравнения с това, но, разбира се, крайният резултат тук си заслужава много. И толкова съм въодушевена от моята випассана случка, че ми се иска да я споделя. Няма да обяснявам техниката, защото това е работа на учителите, а само моето преживяване и разбиране.

Прескачах от практика на практика. Имаше резултати и то доста добри, но им липсваше нещо доста съществено, съществено поне за мен. Първият проблем беше, че не ги разбирах напълно, а не искам да правя нещо със себе си, с което не съм наясно (поне инстинкт за самосъхранение). Вторият ми проблем беше, че усещах как наистина техниките балансират и пречистват тялото и съзнанието, но нито една не обясняваше точно как се генерира това нещастие и страдание в ума ни. Това беше, което търсех, но не намирах – малкото ключе, което прищраква в нас, а ние припаткваме. Всички казваха, как да се измиеш след като си се изцапал, но никой не посочваше как да спреш да се цапаш и защо изобщо се цапаш. Извора на мръсотията си седи някъде и хич и не разбираме от къде ще ни залее следващия път. Сигурна бях, че има нещо в нас, което не мирясва и ни причинява всичката мъка и бях адски щастлива, когато го научих, осъзнах и изпитах тези десет дни.

Е, как протече цялата работа. Медитацията е десет дни, в които не говориш, ядеш два пъти на ден, не се разрешава никаква странична дейност, като писане, четене или каквато и да е комуникация със света, жени и мъже са разделени…, а да, и малката подробност – сборно се начисляват около 10 часа на медитиране на ден и ставане в 4 сутринта (официално). Звучи плашещо? И на мен така ми звучеше, много страшничко, особено това със ставането рано и седенето по 10 часа. Пък и мразя правилата, от къде на къде ще ми забраняват такива работи? Но всяко едно от правилата си имаше пълното основание и се съгласих, че нямаше да го бъде иначе.

Ден първи
Първото правило, в което се влюбих беше, че не можем да говорим. Еййй, колко било хубаво да послушаш тишината. Никой не те занимава със себе си и никой не се занимава с теб. Чувстваш се адски свободен, почти сам. Дава ти свобода, допълнена от личната ти отговорност да не пречиш на другите и те да са сами и свободни. Обаче цялата картина изглеждаше сюрреалистична. Виждаш хора, насядали или налягали по поляната, разхождащи се насам-натам и осъзнаваш, че никога не си виждал хора на куп без съпровождащия фонов брътвеж и жужене, а е толкова красиво и приятно. Много говорим, ама мноооого, но и за това открих причината. В момента, в който млъкнеш и нямаш какво друго да правиш освен да дремеш или да си наблюдаваш дишането (в това се състоеше медитацията първия ден) главата ти избухва. Буквално се подпалва от мисли, спомени и страхове за бъдещето. Изправяш се пред съзнанието си в цялата му красота и се питаш – малее това диво, хищно чудо в моята глава ли живее? За 5 минути не иска да седи мирно в настоящето и да осъзнае дишането ми, а само се мята като бясно напред-назад. Освен, че не седи мирно, ами обича да си измисля и да преувеличава. Освен, че си измисля някакви неща, дето я станат, я не, че и ме кара да страдам и да не мога да дишам, щото то е решило да си фантазира. Другият вариант е постоянно да ти вади кирливите ризи и да ти разправя, бе можеше еди как си да направиш, или еди как си и всичко щеше да е наред, а ти гледай какви ги свърши. “Еми, хубаво де, такива съм ги свършила, какъв е смисълът да ме критикуваш, като не мога да го променя?”, го питам аз, а то побесняло фучи и не мълчи. Имаше моменти и на почти блаженство, когато изкара някоя хубава случка, позволява ти да се наслаждаваш няколко минути и почва лекичко да подпитва. “Не ти ли липсва? Не искаш ли пак да ти се случи, беше толкова хубаво, спомняш ли си?” и ти кимаш в знак на съгласие унесен от спомена, докато се завариш в един момент потънал в мъка и носталгия, че е отминало, а пък ти искаш пак…. А имаше и едни шоколади, дето бяха прoпуснали да скрият на витрината в столовата. Аз дори не харесвам шоколада бог знае колко, ама като ги видях щях да умра за един, само защото не можеше да го имам – шантава работа. Слава богу, смилиха се и на другия ден ги бяха скрили или някой се беше добрал до тях 😀
Но първия ден съвсем не е най-лошото. Все още има неща, които разсейват вниманието ти. Обстановката е нова и доста приятна, интересната ти е храната, хората, прекрасната гледка, която имахме от поляната за почивка, следобедния чай (беше голямо спасение за душата), гонга дето те подсеща да ходиш да медитираш … изобщо като не се ровиш из главата си, нещата наоколо са доста релаксиращи и хубави.

Ден втори
Ето тук беше голямата дисекция, вече освен върху дъха си, трябваше да опитваме да долавяме и някакви усещания в определена област на лицето и да ги наблюдаваме. Но съзнанието се бореше с неистови сили и не искаше да бъде укротено. Хубавото на този ден беше едно малко прозрение за изгревите. Точно по време на закуска можеше да наблюдаваме изгрева над града и планината. Всяка сутрин беше невероятен. Размити синкави очертания на планините, обвити в бледи облачета, преливащи се в розови и лилави оттенъци. Сякаш някой ги беше нарисувал и размазал по краищата с много фина и мека четка. Сигурна бях, че ако има причина да виждаме толкова много цветове, то е за да гледаме изгревите и залезите. Тази сутрин погледнах изгрева и дъхът ми спря – буквално, осъзнах го ясно, сигурно защото два дни се занимавах дишането си  Помислих си – “ Ооо, ето харесвам толкова много изгрева, защото спира дъха ми”. От там на татък, не си спомням много. Знам, че почивките бяха голяма мъка, постоянно ми се спеше и бях като пребита, чувствах тежест навсякъде по тялото, съзнанието ми се опитваше да ме разчлени, изобщо тази част не знам дали трябва да я споделям, че може да спрете да четете и да не разберете, колко прекрасно беше последните дни. Няма щастие без работа. Не можеш да лекуваш и превързваш рана преди да си я почистил, нали? 😀 Още в началото предупредиха, че втория и шестия ден били най-тежки и някой хора се били отказвали точно тогава. Втория определено беше, но шестия си беше напълно поносим. Каквото и да ставаше и мисъл не ми минаваше да си тръгна, в крайна сметка толкова ли ни е трудно да прекараме десет дни сами със себе си? Не може да сме чак толкова лоша компания, в противен случай, горко им на тези дeто живеят с нас 😀

Ден трети
Спах първи и последен път като пън по време на престоя ми там, явно от изтощение, и се събудих без … никаква мисъл, не си помислих, че нямам мисли. Просто осъзнах спокойствието и тишината. Бяха навсякъде – около мен и в мен. Прекрасно неизмеримо спокойствие и преливащо щастие, заради факта, че няма мисли – “Уеййй!” Денят беше много хубав, появяваха се някакви мисли, разбира се, но течаха адски спокойно и лежерно и най-хубавото, забелязах, че са що годе организирани и последователни. Нямаше нищо общо с хаоса от предните два дни. Даже съзнанието взе да ми философства по всякакви екзистенциални въпроси за вселената, живота и всичко останало, но аз си имах работа и даже започнах действително да улавям усещания в конкретната зона на лицето си. Те ставаха все повече, по-разнообразни и осезаеми. Всъщност те винаги са там, това са биохимичните реакции на тялото ни, които се случват във всеки един момент, но понеже нашето съзнание е доста грубо и претоварено, не може да забележи и осъзнае.

следва продължение

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *