Випассана – пътуване към себе си, част 2

Ден четвърти

Ден четвърти беше Vipassanaday. Най-после започна същинската медитация и моето прозрение къде бил ключа от палатката.

Випассана означава да можеш да виждаш нещата такива, каквито са. Това е медитацията, чрез която Буда е постигнал пълното просветление и освобождение. Техниката е запазена в чистия си вид повече от 25 века и се преподава така, както се е преподавала и в миналото. Не е била променяна, защото се смята за цялостна, няма нищо излишно и нищо, което да липсва. И това е вярно. Няма странни ритуали, култове и вярвайте, щото ние сме казали. Цялото учение съдържа простата и семпла есенция, основния закон на вселената. На субатомно ниво всичко, което познаваме, е изградено от вълнички и частички, които са в непрестанно движение – пораждат се и изчезват ужасно много пъти в секунда (забравих точно колко, ама нещо с много нули). От точно това сме изградени и ние, в същността си сме кълбо от такива вълнички, вибрации или както там ви харесва. В целия ни заобикалящ свят няма никаква плътност, всичко се поражда, придвижва и изчезва в непрестанен поток. И така, има четири причини за възникване на материята – храна, околна среда, настоящи умствени реакции и минали умствени реакции, т. е. нашата материя и съзнание се създават във всеки един момент от храната, която поемаме, от околната среда, която влиза в контакт с нас, чрез което и да било то сетивата ни, и от нашите настоящи и минали мисли. Човешкото същество от своя страна е съставено от пет съвкупности – Рупа (материя – физическо тяло, съставено от субатомни частици) и четири дяла на съзнанието:

Виняна – всичко, което влиза в контакт в нас чрез сетивата (цвят, звук, форма, мисъл и т. н.) създава определена биохимична реакция в тялото ни – изтръпване, болка, лекота, вибрации, горещина, хлад и т. н. Тази първа част на съзнанието просто разпознава усещането съвсем обективно и безпристрастно, казва: „Eто тук има усещане“.

Сання – този дял възприема усещането и го разпознава.

Ведана – оценява усещането като приятно или неприятно, добро или лошо.

A последният дял:

Санкхара – реагира от харесване и не харесване до силно желание и нетърпимост, според силата на реакцията.

И целият проблем идва от реакцията на последния дял. В нашето съвремие на свръхстимулация на сетивата, тази Санкхара се е превърнала в истинско чудовище, което постоянно копнее и желае нещо или не понася и се гневи на нещо друго. И проблемът е, че всяка реакция от своя страна предизвиква същите усещания в тялото, които първоначално са били предизвикани от външния обект, а на всичкото отгоре се и усилват. Например, ако някой днес ни е обидил с нещо и ни е станало неприятно, създало се е усещане на болка или тежест в тялото и съзнанието ни е реагирало с не търпимост към тази болка или тежест. По-късно се сещаме пак за обидата и от мисълта за нея в тялото пак се поражда болка и тежест, на които пак реагираме с нетърпимост и така, колкото повече мислим за това, толкова повече усилваме страданието си и малката еднократно нанесена обида вече ни се струва огромна и запълваща ежедневието ни. Все едно са ни обидили 50 пъти, а не един.

Та, ключът е да може да се прекъсне реакцията на желание и нетърпимост в съзнанието. Уловката е, че това се случва на подсъзнателно ниво, а то работи с усещанията на тялото. За това е нужна практика с медитация, която изтънява или стопява границата между съзнание и подсъзнание. Простата истина е, че не желаем или мразим нито един обект извън нас, желаем или не търпим единствено усещанията на тялото си, които са се породили от съответния обект. Ако се научим да гледаме на усещанията си безпристрастно и обективно, няма да ни създават такива главоболия, все пак те също постоянно се пораждат и със сигурност изчезват, всичко е Аничча (преходно). Няма смисъл да копнеем постоянно за нещо, което е отминало или да мразим нещо, което така или иначе ще изчезне рано или късно. Толкова сме се оплели между миналото и настоящето, между желанието и нетърпимостта, че изобщо не можем да осъзнаем и да се насладим на настоящия момент. Единствено чрез безпристрастното наблюдаване и приемане на тези душевни, а и физически, замърсявания можем да ги премахнем, защото просто спираме да им даваме храна, за да съществуват. Наблюдавайки точно физическата им проява, като усещания по тялото, можем не просто да ги изчистим от съзнанието си, но и да ги изкореним дълбоко от подсъзнанието си, така че да не растат повече плевели на повърхността.

И не, идеята не е да не искаме нищо. Можем да имаме каквото и да е, стига да не страдаме, когато го изгубим, т. е. да живеем с разбирането, че всичко се променя и е непостоянно и ако нещо или някой си е отишъл от нашия живот, то е само за да може нещо друго да се появи. Да живеем с ясното съзнание, че каквото и да се разруши в живота ни, не се е разрушил светът ни, защото целият ни свят е вътре в нас и ако опазим него непоклатим и устойчив, тогава нищо не е загубено. Да разбираме, че каквото и да липсва в момента в живота ни от материалната сфера, то няма да ни направи по-цялостни и щастливи, ако не откриваме извора на щастие в себе си (малко лиририческо отклонение). Е, никой не е казал, че става лесно или веднага, ама друго си е поне да го знаеш.

Ама едно е да го знаеш, друго е да го преживееш. Мислех, че досега ми беше тежко и непоносимо седенето, въпреки че можехме да мърдаме по време на груповите медитации. А на тях беше забавно да наблюдаваш как постлани със семпла постелчица или възглавничка, местата за медитиране постепенно се превръщаха в истински крепости от одеала, възглавници, спални чували, столчета и всякакви подръчни материали за подпиране и омекотяване. Та, очевидно не ми беше тежко само на мен, но приятно ни изненадаха, че груповата випассана ще се прави задължително с Адитанна. Адитанна е седене с твърдо решение, наместваш се както ти е удобно и седиш и не мърдаш –  и така един час. В Адиттана е седял Буда под дървото, когато е получил просветлението. Казал “Ще седя тук и няма да мърдам, докато не получа просветление, ако ще костите ми да се разпилеят”. Та седнах аз с твърдо намерение да не мърдам един час. Да знаете –  ако мислите, че нещо ви е боляло предните дни, това са били просто приятни усещания. Няма такива болки, ти им викаш, че са Аничча, а те си седят и хич не им пука. Сигурна съм, че краката ми умряха този ден, боляха, горяха, спряха да мърдат, взеха да се разпадат и изчезнаха :D:D Последния ден разбрах, че на софийските гробища имало алея, където били погребани костите на храбро загиналите в Адитанна (благодаря на Рая, че ме осведоми къде са погребани краката ми :D:D:D и все още се надявам, че беше майтап). Колкото и да болеше имаше моменти, в които болката просто съществуваше някъде там, но това просто не ми причиняваше страдание и дискомфорт в момента, сякаш не беше моята болка, а някаква по принцип носеща се из небитието. Това седене е важно за развиването на волята, но естествено не е зала за мъчения и ако стане твърде непоносимо, никой не те спира да мърдаш. Така мина този един час, седене и медитиране с твърдо решение и когато всички взеха да стават за почивката се чу най-невероятната симфония от пукащи кокали и кокалчета 🙂 Все пак в момента, в който станах, краката ми се върнаха от мъртвите и избухнах в 10 минутен смях. Все още не съм сигурна от какво беше причинен, дали от факта, че оцелях, дали от излишно количество ендорфин, каквото и да беше, беше освобождаващо.

Ден пети

От този ден нататък нямам съвсем ясни спомени, кое кога се е случвало. Мисля, че бях в полусънено състояние през повечето време. Медитацията се състоеше в постоянно сканиране на усещанията на различни части на тялото и целта е да запазваш съзнанието си спокойно и балансирано, каквото и да се случва и да усещаш. А докато се опитваш да правиш това, в главата ти постоянно се прожектира някакъв филм или разни мисли вървят в почти непрекъснат монолог, далеч не бяха толкова мъчителни като първите дни, но бяха разсейващи. Забелязах и друго – първите дни почти всички мисли бяха свързани с неща от близката половин-една година или за близкото бъдеще, а сега бяха от по-отдавна. Неща, за които не си се сещал отдавна и други, за които изобщо не си и подозирал, че съществуват в главата ти. През цялото време се мъчех да се отърва от разсейващите мисли, защото изобщо не можех да медитирам заради тях и колкото повече се опитвах да ги махна, толкова по-натрапчиви ставаха. Посъветвах се с учителката и тя каза да ги оставя просто да си текат на заден фон, без да им се впечатлявам, а аз да си гледам усещанията. Така и направих и всичко стана адски лесно, те просто си се извъртяваха и изчезваха.

Мисля, че тази вечер ни разказаха как се случва прераждането на съзнанието, е не всеки вярва в него, аз лично вярвам. В края на всеки ден преди да заспим в главата ни изникват един-два проблема, които най-много са ни разтревожили през деня или съответно едно-две хубави преживявания, абе на кратко някоя санкхара на желание или нетърпимост изкача. В края на седмицата си спомняме пак само една – две,  най-силните. В края на месеца пак 1-2, в края на годината също толкова и в края на живота изплува из дълбините на подсъзнанието някоя дълбоко вкоренена санкхара и тя дава тласък на съзнанието да се роди наново в следващия живот. Излиза, че целия ни живот го има заради едно желание. Това да ви напомня нечие желание да си гризне ябълка, след което го пратили на Земята за наказание?

Т.е. горивото, енергията, с която съзнанието, подчинено на времето, се храни, са нашите желания. Имаме две нива на съзнание, едното е вечното космическо съзнание, а другото е това, което живее във времето (дето постоянно прескача между минало и бъдеще и никога не се задържа в настоящето). Съзнанието на следващия момент се е породило от желанието на настоящия, така и съзнанието в следващия живот се е породило от последното силно желание в настоящия. Плашещото е, че да се освободиш от всичките си санкхари и да се пречистиш напълно, означава да прекъснеш цикъла на преражданията и да се изстреляш на следващо ниво – убил си всички змейове, спасил си всички принцеси, абе next level. (поне аз така го разбрах). Колкото и да страдаме обаче, все пак сме привързани към живота и нещо в нас много се противи на тази идея. Е, няма страшно, докато има какво да се противи на идеята ще си се прераждаме. Но, ако намирате логика в това, то е адски безотговорно да сте нещастни в този живот, това означава да създадете по-нещастен следващ живот. Искате ли да сеете безотговорно трудни животи, изпълнени със страдание, наляво и надясно, а? Вземете се стегнете и го разтоварете това нещастие още в този живот и помнете, че е много хуманно да бъдете щастливи и го правите за благото на цялото човечество, защото ако вие не сте в мир и хармония със себе си, то никой около вас няма да е и съответно обратното

Ден шести

 Сутринта имах ново прозрение за изгрева. Освен, че спира дъха, спира и мислите. Има няколко секунди само блажено съществуване. Но като цяло денят беше сравнително тягостен, мисля, че вече сканирахме цялото тяло в непрекъснат поток и всякакви по-дълбоки тежести бяха започнали да излизат. Поне положението с болките в краката беше започнало да става, ако не по-добро, то поне променливо. Имаше медитации, по време на които изобщо не боляха краката, ама тъкмо се зарадваш и следващия път пак болят. Беше тягостен и за едно смътно чувство, че наистина няма бог знае какво в нас освен усещания и трептения, а пък на нещо му се иска да е специално и важно. Май части от егото ми поумряха от мъка, че не са специални 😀

Сетих се и за случка от детството си. На съседските деца бяха купили един микроскоп-играчка и беше голямо вълнение. Всички се събирахме в тях да гледаме разни боклуци под микроскопа. И аз исках да имам такъв, мрънках на нашите сума време, ходих, обяснявах, тръшках се, а те ми повтаряха, че не ми трябва и без друго няма да си играя с него. Ама аз го исках, как така няма да си играя с него, щях да имам лаборатория и да се правя на велик учен. Цялата представа колко хубаво ще е да го имам и какви невероятни неща ще откривам с него не ми даваше мира, бях се запънала като магаре на мост и в крайна сметка го получих за Коледа. Изпаднах в дива радост и го извадих от кутията точно пет пъти и повече не исках да го погледна. Обаче ми стана много гузно, родителите ми се оказаха прави, а играчката хич не беше евтина, пък аз изгубих всякакво желание да си играя с нея след толкова кратко време. Тогава не разбирах естествено, какво се е случило, ама си ми остана някаква смътна вина и повече за нищо не съм се запъвала така. Спомена за тази случка ме наведе на мисълта колко много обичаме представите, които си изграждаме около разни обекти на желания. Представяме си колко ще сме важни, красиви, щастливи, когато ги имаме. Какви невероятни неща ще постигнем с тях и вълни на задоволство ни обливат, а ние харесваме тези вълни. И когато в крайна сметка ги получим, почваме да се чудим защо изобщо толкова ги искахме. Вече ни е трудно да си градим представи и фантазии около тях и започваме да ги виждаме такива, каквито са – просто предмети или съответно хора. Вълните на удоволствие изчезват, изместени от обективната действителност. И какво тогава – хваща ни абстиненцията и си искаме дозата тръпки на удоволствие, затова си намираме следващ обект на желание, докато пак така … е, има вариант и да не го получим, тогава естествено много ни е мъка 😀

още малко продължение остана

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *